Какво представлява програмата “Киото”? Всяка година, в средата на лятото, от 21 години насам, Язаки организира летен лагер в Япония, за децата на служители от заводите по целият свят. Има само две изисквания: служителите да имат постоянен договор и децата да са на възраст 13-14 години. Всички разходи по пътя и престоят им там се поемат от компанията. Предвидени са три програми: “Токои/Фуджи”, “Токио/Никко” и въпросното “Киото”. Имената приблизително говорят за какво иде реч, но трябва да се види подробната програма, за да се осъзнае, какво пътуване из цяла Япония са ни спретнали любезните домакини. Само ще спомена, че не е изтърван нито един известен обществен транспорт: самолет, скоростен влак, автобус и кораб. И всичко това за пет дни!

Тази година от заводът в България тръгват 13 деца (8 момичета и 5 момчета) с двама придружителя – моя милост и колежката от рецепцията. Аз заминавам, или защото синът ми също е в групата или може би защото трябва по-здрава мъжка ръка за бандата пубери (английският ми не вярвам да е натежал, японският ми още по-малко). Държа да подчертая, че Женя Жечева изнесе цялата организация по пътуването и формалностите с централните координатори, които никак не са малко. Едно голямо Благодаря!, страхотна работа. Заявления, декларации, анкети, нотариуси, паспорти, билети, хотели……! Всъщност, всичко изглежда перфектно организирано. Това е засега, утре тръгваме от Ямбол за София – 4-5 часа път, просто за да загреем за японско.

 Ставаме в 5:00, навън вали и е студено. За някои от децата, това е изобщо първото ставане по тъмно. Както и да е, успяваме да се стегнем и около 5:30 тръгваме за летището. Полетът ни е в 7:55 и времето е предостатъчно. Пристигаме на Терминал 2 с голям аванс от време. Всичко с билетите и документите е наред, затова чекваме багажа както си му е редът, минаваме проверките без проблеми. Полетът с BG Air поне мен не ме изненада - даже и доста твърдото кацане във Франция и това си беше традиционно познато.
 Полетът беше около 2 часа и половина, общо взето скука. Почти в краят му, гледката беше донякъде разведрена от Алпите, но от 10км. даже и те не изглеждаха кой знае какво.
Стегнато се разтоварихме от самолета и почти бегом отидохме до гишето на Air France за вземане на бордните карти за следващият полет.Почти бегом минахме проверката на ръчният багаж и добре, че гейта се оказа съвсем близо – бяхме последни и само нас чакаха. Добре е да се знае, че в големите летища (примерно, като въпросното “Шарл Де Гол” във Франция) много рядко се влиза директно в самолета – по-често има едно междинно товарене на автобусче, след което следва порядъчно време возене из летището. Затова авансът от полет до полет е около два часа, които понякога даже и не стигат. Нормалният преход из територията на летището си е около 10-15 минути, толкова отне и нашето.

Самолетът на Air France беше нещо доста по-ралично от всичко, на което съм летял – AirBus A340-300 приятно се изненадах от това, че индивидуалното пространство беше по-голямо и седалките по-широки. Е, вероятно и това си е в реда на нещата, все пак на тази седалка предстоеше да прекарам повече от 10 часа (и в добавка още два, разхождайки се из “галериите” на самолета). Допълнителна екстра се оказа (почти) перфектният индивидуален център за забавление, който предлагаше 8” екран на който могат да се гледат филми (май бяха поне 5), анимационни сериали и комикси, научно полулярни филми, спорт, видео клипове (предимно концерти на френски групи), доста музика (поне 10 раздела, като се почне от класическа и се свърши с рап), компютърни игри (7-8 на брой), информация за самият самолет, правила и инструкции за безопасност, както и това, което на мен ми беше най-интересно – подробна информация за скоростта, височината, времето за пристигане, сателитни снимки на регионите над които летим и т.н.. Трасето беше през цяла Европа и цяла Азия – някъде към 15000 километра. Само да не беше по тъмно, гледката вероятно е била зашеметяваща!

Пътуването през Токио беше около 40 минути. Ако искате, вярвайте, ако искате не. Точно толкова – от единият край на града, та чак до другият .Само на едно място малко се задръстихме, а то в последствие се оказа, че е входът за магистралата. Да, точно магистрала си беше, с 4 платна, която е построена на около 20-тина метра над земята (отдолу на места имаше още две нива), почти на височината на покривите на околните сгради. И така през целият град. Другото интересно нещо във въпросната магистрала беше, че почти по цялото й градско протежение, отстрани бяха инсталирани шумозаглушителни пана. На определени места, тези “пана” бяха прозрачни, очевидно с каква цел.

 За самото Токио…, не знам какво да напиша – особено място си е. Може би, защото гледахме почти всичко от високо, но къщите бяха странно правоъгълни и наблъскани една в друга. На един покрив видях три коли една до друга (как ги качват и свалят и идея си нямам), а къщата не беше никак голяма. Имаше и доста небостъргачи (имам в предвид, сгради над 30 етажа) – странно, като се има в предвид земетръсната зона (по-точно зони) в която се намира Япония, т.е. едно е да четеш за това, съвсем друго е да минеш покрай постройка, на която ако искаш да видиш последният етаж, направо ти пада шапката. И навсякъде имаше страшно много дървета и зеленина. Чак не вярвах на очите си – как може всичко да е толкова наблъскано и пак да има толкова растения! Не сме спирали в града, но не видях дим, мъгла или нещо подобно на родните градски пейзажи. А то не е, като да не сме минавали през промишлени зони. Просто май хората направо режат глави за неспазване на екологичните си норми.

След като се прибрахме в хотела, имахме малко време да отдъхнем и да вечеряме. Може би тук му е мястото да спомена нещо за японската храна. Аз лично нямах никакви проблеми с нищо от нея. Даже и със сушито за . Хората се бяха постарали – може би повечето от децата няма да се съгласят с мен, но имаше храна за всички вкусове. Спагети, печени меса, пиле и телешко, бекон, различни шунки, кренвирши и естествено много риба (във всякакви разновидности и приготвена по различни начини). Странното за мен беше, че рибата нямаше традиционният рибешки вкус, ами си беше малко странна. Имаше и доста плодове, както се казва “на корем” (диня, праскови, ананаси, портокал, грозде) и зеленчуци (краставици, салати, царевица и едни миниатюрни домати). Всичко беше особено качествено. В хотелите на всяко ядене имаше и пържени картофи – очевидно, май за да се угоди на американската група J, не че и нашите хлапета в повечето случаи не нагъваха само картофи и кола. Десертите, също бяха на ниво – различни пасти, торти, кремове и т.н. Японците всъщност, имат съвсем различно отношение към храната и храненето, като цяло. Едно от първите ми впечатления беше, че те почти нищо не изхвърлят, а каквото си сипят може и да се пръснат, но ще го изядат. Разбира се, наред с ножовете, вилиците и лъжиците, на всяко хранене имаше и клечки за еднократна употреба. Това последното е доста интересно изобретение, но си представете бамбукова пресовка оформена, като клечки в единият край на която те са съединени. Когато се използват, просто с леко завъртане двете парчета се отчупват. Всъщност, не знам точко как се изработват и дали е точно пресовка, но не са точно кръгли, а по-скоро четвъртити. Това е малко неудобно за пръстите, нещо което разбрах по-късно, когато си купих кръгли клечки. Яденето с клечки не е никак трудно, просто някой трябва да ти покаже, как точно се хващат. Споменах ли, че лично аз доста бързо свикнах с тях? Не? Е, така си беше. Даже, накрая имах чувството, че мога да уловя и летяща муха във въздуха!  Като написах “муха”, се сетих – през цялото време, докато обикаляхме никъде не видях и една летяща гад – само пеперудки и скакалци.

За следващия ден беше предвидена церемонията по официалното ни посрещане. От предният ден ни предупредиха да разделим багажа на две части – едната (да я наречем „основна“) трябваше да се изпрати предварително по автобуси към хотела в който щяхме да спим след един ден (Rihga, Kyoto), а в другата част, която да вземем с нас да отделим неща само за една вечер.

Мястото на тържеството беше нещо невероятно – така наречената „къща за гости“ (Ikkyuso, Guest House). Със сигурност това не беше хотел, въпреки че имаше стаи за спане, камина и (естествено!) малка градинка от пясък и камъни в задният двор , вероятно за медитации По-скоро, най-близката аналогия е с нашите семейни хотели или къщи из селата (е, има “малки” разлики, де). Имах чувството, че всяко листо по дърветата е на мястото си, всеки храст беше оформен и засаден, точно където трябва. Тревата изглеждаше, както че ли беше сресана с гребен, а цветът й беше в някакъв неестествено зелен цвят. Е, не вярвам да са я боядисвали, специално в наша чест, просто изглеждаше стеанно. Езерото с традиционните японски шарани (от $5000 до $50000 едната), дървените павилиони (няколко на брой, все едно нахвърляни тук там), основната сграда, даже и пътеката към химическите тоалетни (кокетно подредени в една борова горичка в единият край на местността) - всичко това беше старателно поддържано и потресаващо чисто. Домакините ни бяха подготвили страхотно посрещане – шпалир от барабани, които група японци, доста ентусиазирано налагаха с някакви странни палки (просто парчета дърво с много малко кожа в единият край). Не знам за останалите, но за мен беше страшно надъхващо да премина този шпалира от около десетината барабана, може би защото самите „музиканти“ доста се радваха на изпълнението си.